Как се роди историята

Привет, аз съм Спартак!

Не ме познаватe. Аз също не ви познавам. И все пак съм убеден, че споделяме едно нещо със сигурност: сблъсквали сме се с огромния ужас, наречен административните институции на съвременното общество.

Не бях предупреден за това докато растях. Да, говорихме много за отговорността, за тръдностите на възрастните и нуждата да се справям сам, разбира се… но това странно явление, което затормозяваше дори най-коравите и умни възрастни, които познавах? Което изглеждаше по-необятно и вечно от най-високата планина? То беше подминато. Бе някакъв далечен мит. Сянка на сянка.

Може би съм бил твърде зает да се забавлявам, за да му обърна внимание. Може би родителите ми не са знаели как да го опишат. Може би са ме пазили. „Нека остане в неведение, още не му е време. Нека остане дете.“

Моментът, в който детството ми свърши, беше, когато кандидатствах за шофьорски курсове.

Нека подготвим сцената: живея в Англия от 11-годишен. През лятото, когато завърших гимназията там, се прибрах у дома, изпълнен с желание да порасна по онзи особен начин — като се науча да карам. Исках да бъда свободен, да хода където си искам, да събера приятели и да тръгнем на някакво приключения. Но за разлика от фентъзи филмите и романите, с които съм израснал, в нашия свят има едно нещо, което трябва да направиш, преди да започнат приключенията.

Първо трябва документите да са изрядни.

Исках да се справя сам. Навигирах сайт, който май не беше пипан от 2008-ма, за да разбера какви са изискванията. Намерих преводач за дипломата и другите ми удостоверения, адвокат, който да ги завери, събрах документите, записах се в автошкола, отидох там и…

„Трябва ви снимка за паспорт, за да ви регистрираме. Да, не го пише на сайта ни, но това си е стандартна процедура, всеки го знае. О, живели сте половин живот в Англия? Еми съжалявам, но поне вече си знаете.“

Направих снимките и се върнах друг ден.

„Добре, всичко е наред сега,“ каза жената. „Ще отнеме малко време да се обработят нещата и да почне следващия курс. Ще ходите на почивка? Супер, като се върнете след две седмици, започваме.“

Отидох след две седмици.

„Не ви ли се обадиха? Оказа се, че преведеното ви удостоверение не е одобрено от Министерство на Образованието. Казах на едно от момичетата да ви се обади. Е, ще говоря с нея, извинявам се за забавянето. Курсовете са на всеки две седмици, със следващия може. То вече са затворили, ама отидете до МОН когато можете, не би трябвало да отнеме много време.“

Отидох на другия ден.

„Ето таксата, която трябва да платите,“ каза жената в МОН. „Подпишете и тук. И тук. Комисията, която ще разгледа удостоверенията, ще бъде съставена след около десет дни, понеже сега всички са в отпуска. Ще отнеме между двадесет и тридесет дни, докато се одобри.“

Ококорих се. “Ама аз ще съм тръгнал преди следващия курс да започне.”

„Съжалявам, господине. Нищо не мога да направя, такъв е сезона. И вие трябваше по-добре да се подготвите. Ще започнете следващия път като сте в България.“

Едно лято си отиде, а с него и ентусиазмът ми.

Ние си знаем, че социализма е направил някои хубави неща за България, и страшно много ужасни неща, но не може да се отрече най-гнусното и умопомрачително негово наследство на което се наслаждаваме: съветската бюрокрация и нейния манталитет. До ден днешен тези неща са се впили в държавата ни като ненаситни пиявици, които изсмукват времето, енергията и средствата на хората. Честно казано, след това изживяване бях щастлив, че се връщам в Обединеното кралство — което беше странно, защото летата ми в България винаги са ми били любимото време от годината.

Радвах се, защото започвах университет и бях решил, че ще си прекарам хубаво и ще се срещна готини нови хора и животът ще бъде чудесен. Така и стана, но нещо друго също се случи.

Вече бях възрастен. И така, срещнах се с английската бюрокрация.

И тогава се роди една идея.

Които и да са "Те" – онези, които създават тези странни системи - имах усещането, че "Те" са навсякъде. Приятелите ми от Унгария, Испания, Ирландия, Япония, Америка, Словения, Китай, Украйна, Саудитска Арабия (университетът е невероятен в това отношение – срещаш толкова много култури и различни хора!) ми потвърдиха, че и в техните страни бюрокрациите са не по-малко изкривени. "Те" наистина са навсякъде. Борим се с Тях почти всеки ден по дребни начини, но играем игра, чиито правила са написани от Тях.

Дали става дума за запазване на лекарски час, записване в университет, получаване на виза, социални помощи, започване на собствен бизнес и опит да го развиваш, ходене до банката, търсене на помощ от общината за проект, чакане за документи, за които дори не си особено сигурен защо изобщо ти трябват… ако Те могат да го направят трудно, защо ще го правят лесно?

Затова – нека им се присмеем.

Нека отвърнем с хумор, остроумие и добро настроение – това беше мисълта, която ме озари, когато реших, че искам да направя „Министерството на Мечтите“.

Вдъхновен от любимите си комедии – Монти Пайтън, Самолет!, Черна Котка Бял Котарак, Криворазбраната Цивилизация, Мисия Лондон – знаех, че искам филмът да бъде нещо голямо. Тук тази дума означава, че щях да преувеличавам до самите предели на човешкото въображение – а с бюрокрацията, това всъщност не е особено трудно. В един момент обаче историята май стана твърде карикатурна и амбициозна? Какво направих? Продължих още по-далеч.

Реших, че филмът ми ще бъде като анимация заснета в реалния живот: един свят със свои собствени правила, непредсказуем и сюрреалистичен и безумно, върховно смешен. Исках да използвам най-глупавия хумор по най-умния начин. В моментите когато се чувстах умен добавях и някои по-смислени неща.

А като абсолютен фен на фентъзи и научната фантастика, естествено насочих концепцията ми към тези мои любими жанрове. В крайна сметка съчетахме игривия абсурд на Тим Бъртън и Емир Кустурица с мрачните, гротескови сатири на Йоргос Лантимос и Бонг Джун-хо. За онези, които – за съжаление – не са филмови студенти, в превод казвам, че единственото нещо по-щуро и смахнато от брака на описаните неща е тяхното дете: светът на „Министерството на Мечтите“.

С него искам да изследвам вредата, която повредените институции на днешния свят нанасят на нормалния, дребен човек; колко важни са скромните надежди и действия щом са добри; колко тежко е да се бориш, за да запазиш тези надежди живи в тази наша реалност. Но не исках тази история да е мрачна и потискаща. Исках тя да бъде забавна и толкова странна, колкото би ми се сторила на по-младото ми аз, ако сега му разкажа какво ще срещне по пътя си към изпълняването на някои съвсем простички неща.

Затова, ако Министерството на Мечтите е онова, с което всеки от нас се сблъсква под една или друга форма, когато страстно иска нещо, то създаването на този филм е мечтата, която аз в момента превеждам през самото Министерство. Знаех че искам да бъда режисьор още откакто бях на 12. Написах сценария, събрах екип, подготвих план и – разбира се – се въоръжих с многократно проверени документи. Искам да споделя тази история със света с надеждата, че ще ни остави по-усмихнати, обнадеждени, в захлас за кратко и в размисъл за дълго, и ще ни припомни колко важно нещо е една малка мечта. Защото в сърцевината си, този филм е точно това – мечта, която да вдъхнови мечтатели.

А сега, след като ми свършиха поезията и хубавите метафори – пожелавам на всички един успешен ден и късмет с вашите собствени борби! Свързвайте се с други страстни хора, трудете се яко и нека си помагаме!

Ако желаета да помогнете на този филм и всички, които дават мило и драго да го направим и да го направим хубав, може да ни подкрепите тук: Revolut | Profile

Благодарим ви!